Есента е времето на кестените, онези диви лъскави създания, които те карат да спреш за момент и да посегнеш към земята. Задържаш ги в шепа и се разливат по теб. Нещо невидимо и живо пътува в кръвта ти и оставя диря като платноходка. А с това идва и вятърът в платната й, който те отвежда в друг свят.
Кестените ме намират и като питомни, печени късчета. Току-що свалени от огъня, даряват топлината си и онзи приказен вкус, който ме прави дете. Времето не съществува. Нямам име.
Днес отидох за кестени, диви и питомни, и това се превърна в красива разходка. Пих кафе в „Перото“ и грабнах случайна книга. Оказа се „Бродягите“ на Керуак, която ме пропътува с влак между Лос Анджелис и Сан Фран и ми прочете китайски бял стих:
„Изкачвам се по безкрайната пътека на Студената планина, дългата клисура е обсипана с морени, буен поток и потънала в мъгла трева. Мъхът е хлъзгав, въпреки че дъжд не е валял, боровете пеят, но вятър не духа. Кой може да прескочи на света оковите и до мен на бели облаци да седне.“
Как кой, държащият кестен. Ето как книгата ми каза къде се пренася човек по дирята на кестените. В бял стих, на бял облак, в бялата мъгла на тревите. Отпивах от кафето, което беше бяло, взирах се в белотата на кафявата маса, дори минаващите хора побеляха, но не от страх или от старост, а от светлината.
И си отговорих на онзи извечен въпрос, изречен преди столетия от Дън, светлината материя ли е или е качество.