„История славянобългарска”, по-известна през Възраждането под името „Царственик”, е произведение, срещата с което става повратен момент в съдбата на мнозина българи, живели през епохата на националното пробуждане. „Под влияние на книгите, които бях прочел - споделя Петко Р. Славейков, - аз бях зел да мисля да ставам калугер ... Прочитането на тая история ... възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех ... как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз зех да мисля как ... да спася народа си.”[2] „Когато бях още момче - си спомня Райко Блъсков, - ми падна на ръцете „Царственикът” ... Прочитането на тая книга ми направи такова впечатление, щото мене ми се чинеше, че скоро ние може да се сдобием с това, което преди 400 години сме изгубили.”[3]

„История славянобългарска” поразява и своя първи преписвач поп Стойко Владиславов - бъдещия епископ Софроний Врачански, който в порива си да я съхрани „за обща полза и потреба”, написва в края й: „И който я присвои или открадне, да е афоресан и проклет ... И туч, и желязо, и камик да се стопи, а той не вовеки.”[4]

Непосредствено след създаването й „История славянобългарска” поема своя път сред читатели и слушатели като творба, различна от писаното дотогава. Нейните първи възприематели усещат, че тя носи един друг, непознат смисъл, че тя бележи едно ново и чакано начало. Ето защо книгата намира горещ прием и много широко разпространение. Написана през 1761 - 1762 год. от йеромонах Паисий Хилендарски, който сам тръгва да я разнася по българската земя, тя е преписвана от десетки книжовници[5], а през 1844 год. е издадена със заглавие „Царственик или История болгарска”[6]. Идеите, които изразява, посланията, които проповядва, й определят мястото на произведение, поставящо началото на българската възрожденска литература.

Създадена на границата на два етапа в българското културно, развитие, „История славянобългарска” носи белега на междинност и преходност. С редица свои страни тя все още е близка до предхождащата я книжовна традиция. Със своя основен смисъл и със задачите, които си поставя обаче, тя принадлежи на новото време — времето на освобождаването на българина от робската примиреност, времето на раждането на чувството за национална принадлежност, национална гордост и отечествен дълг.

„История славянобългарска” е написана от книжовник, който носи съзнание на ренесансов човек и има самочувствие за мащабите и перспективите на своето дело. Йеромонах Паисий е преодолял сковаващия авторитет на християнския светоглед, поставящ в центъра на мирозданието Бога и неговата творческа роля. Още в пространното заглавие на творбата авторът й подчертава своята активна и определяща заслуга за нейната поява и желанието да се легитимира именно като създател. „Събра и нареди - подчертава той - Паисий йеромонах.”

Друг много съществен акцент присъства в заглавието - трудът, който е положил, лишенията, които е претърпял авторът, са не в името на спасението на неговата душа, а “за полза на българския род”. Паисий напълно се е освободил от мисълта за подчинената роля на писателя спрямо „твореца на всички видими и невидими неща”. За разлика от мнозина свои съвременници (в това число и Софроний Врачански, който нарича себе си „грешния между хората” в началото на „Житие и страдания ...”) авторът на „История славянобългарска” никъде не прибягва до традиционните за средновековния книжовник формули на самоунижение и омаловажаване на своя труд. Оценката за своята творяща функция той разкрива не само в заглавието. В предисловието „Към тези, които желаят да прочетат и чуят ...” отново изтъква: „аз ви написах поред това, което е известно за вашия род и език ... обикнах българския род и отечество и много труд употребих ... събрах и обединих историята на българския род ... Написах я за вас ... разсъдих и събрах всичко в едно.”

Към тази тема Паисий се връща и в края на своя труд, където отново подчертава, че предлаганата книга е резултат на неговото усилие и воля: „Аз претърсих всички светогорски манастири ... Аз ... събрах и написах ... аз ... положих много труд ... аз презрях своето главоболие ...” Тук напълно е изключена Божията воля и намеса. Нещо повече. Паисий е откривал сили да преодолее всичките мъчнотии не в любовта си към Бога или в надеждата, че ще спаси душата си, а в любовта си към „своето българско отечество”, „разяждан” „от ревност и жалост” за своя български род.

„История славянобългарска” се превръща в свидетелство за раждането на човека на новото време, на „Аз-а”, когото Ренесансът в Европа вече е реабилитирал и превърнал „в мярка за всички неща”. Наред с това Историята разкрива и спецификата на нашето Възраждане, което поставя в центъра на мирозданието не човека, а нацията. Нацията, интересите на българския народ и на поробеното отечество в „История славянобългарска” са „мярка за всички неща”. Не само Паисий Хилендарски, но и неговите следовници ще мерят и своите, и чуждите дела според това, каква полза са принесли „на нашия български род”. Така още в първата творба на новата ни литература се утвърждават принципите, на които тя ще се подчинява.

Авторът на „История славянобългарска” произхожда от югозападните български краища - регион, в който историческата памет за свободното и героично минало никога не е изгасвала, поддържана от широко разпространените песни и предания за Момчил и Крали Марко, за Иван Шишман и цар Ясен. Това вероятно е една от важните предпоставки именно тук да се роди първият български модерен историограф. Но йеромонах Паисий не остава при устното предание, при съхраненото от певци и разказвачи. Усетил повелите на своето време, което е склонно да признава единствено авторитета на писаното слово, той се обръща към богатите библиотеки на атонските манастири, пътува чак до „немска земя”, за да дири достоверни свидетелства за миналото на своя народ. „И от много време погребани и забравени неща ... събрах заедно” - споделя той в Послеслова на своята книга.

Изворите, от които Паисий черпи сведения за българската история, са различни по характер и произход. На много места в своето изложение той се позовава на два големи историографски труда - „Църковна и гражданска история” на римския кардинал Цезар Бароний и „История на славянското царство” на твореца от късния Дубровнишки ренесанс Мавро Орбини. От тези две книги, принадлежащи на хуманистичната историография на Европейския ренесанс, Паисий Хилендарски усвоява светския подход към историческите събития и вниманието към доказуемостта на историческите факти. На него особено му допада получилата разцвет през Ренесанса критика на историческите източници. За разлика от средновековния книжовник, който се отнася с уважение към писаното слово, Паисий води постоянна полемика с чуждите историографи, подчертавайки тяхната пристрастност и необективност. Изворите, към които се отнася с доверие и уважение, са паметниците на българската средновековна книжнина, които той открива на Атон и „из много стари места из България”.

Сред историографските паметници, на които Паисий се обляга при създаването на Историята, е и книга „Битие” от Библията, от която той извежда родословието на своя народ. Присъствието на библейски текст и изобщо наличието на позовавания на християнските представи за устройството на света представлява особен интерес в случая с „История славянобългарска” поради обстоятелството, че по своя основен патос тя е призована да активизира процесите на освобождаване на българското съзнание от реликтите на средновековния мироглед и на изграждането на едно ново, ренесансово отношение към света.

При срещата с „История славянобългарска” прави впечатление необичайният начин, по който творбата започва. В Зографския препис, който бива приеман за автограф чернова на Паисий[7], текстът се открива с една част, озаглавена „Ползата от историята”, след която е разположено заглавието и „Предисловие към тия, които желаят да прочетат и чуят ...”. Учените отдавна са установили, че „Ползата от историята” е написана под влияние на предговора към руския превод на Барониевата история. Какво е накарало нашия книжовник да предпочете именно този текст като начало на своята творба? Какви мисли съдържа той, та Паисий е държал неговият читател първо да се запознае с тях, тях да осмисли и те да му послужат като своеобразен код за разчитане смисъла на предлаганата книга?

В този предговор е направен опит да се обясни на читателя същността на историята. В основата му е залегнало схващането, че тя е поредица от събития, предизвикани от проявлението на свободната воля на човека и регулирани чрез намесата на Бога. На Бог е отредена върховната присъда, която е „наказание на злите и наградата на добрите”. Първото предисловие към Историята задава на читателя принципа на устройство на света. Във второто — оригинално Паисиево предисловие - е разгърната и защитена идеята, че върховната човешка добродетел е верността към „своя български род”, към своята култура и език. В този кратък текст като лайтмотив зазвучават думите „род и език”, които заедно със своите синоними са употребени над 70 пъти. Тук Паисий разкрива пред възприемателите си един нов, модерен принцип на делене на хората. Новите европейски нации осмислят своята съдба не в рамките на християнския универсум, както е било през средновековието. Те се самоопределят в рамките на етническата си специфика, която според нашия книжовник зависи от общата историческа съдба, общата родина, език и култура. Ето защо още тук Паисий противопоставя българите както на християните гърци, така и на единоплеменните славянски народи.

Второто предисловие, макар в отделни моменти да търси аргументация в библейски образи и символи, поставя в центъра си модерната идея, че висшата добродетел е не във верността към Бога, а към отечеството. Тази нова добродетел Паисий узаконява чрез разгърнатото в първото предисловие внушение за върховната християнска санкция Бога.

От историческото изложение по-нататък става ясно, че Паисий е преосмислил характера на християнския бог, който е призван преди всичко да подкрепя и регулира отношението на вярност към българската кауза. Тук се появява една особена представа за Бога именно като Български бог. Той се намесва в съдбата на българите в случаите, когато е нарушена родовата вярност - така се случва със Самуил, който „се подигнал със завист срещу своя род” „и бог го изоставил”. Така става и с братята Иван Шишман и Страцимир, които „имали голяма ненавист помежду си и готвели войска за междуособна война”. Затова „Турците по божия воля ... поробили и завладели цяла България”.

Първа глава на „История славянобългарска”, наречена „Историческо събрание за българския народ”, най-напред си поставя задачата да отговори на въпроса „откъде са произлезли българите”. Това е много важен въпрос и за автора, и за неговите читатели, а и за опонентите на Паисий, тъй като те всички са рожби на един тип култура, която е ориентирана към началото, към първоизточника и първопричината на нещата. В този културен модел „раждането”, създаването изпъква като основен момент на битието. Едно явление или един народ има право на съществуване и основания за законни претенции към своето минало и наследство, само ако може убедително да докаже своя произход от първозданното, от началото на всички начала - Бога. Ето защо Паисий извежда родословието на своя народ от библейската история за второто раждане на човечеството — историята за Ной и неговите синове.

Докато към историографските трудове на Цезар Бароний и Мавро Орбини нашият книжовник се отнася като ренесансов автор, който прилага критиката на текста, към библейския източник той пристъпва според мерките на традиционното изложение и тълкувание. Преразказвайки библейската история, Паисий преакцентира нейния смисъл, като вижда значението на разделянето на земята между тримата Ноеви синове в един план, какъвто не откриваме в Библията, но който в най-голяма стенен обслужва задачите на българския възрожденски книжовник. Целта на подялбата е, „когато се умножат на земята техните синове и внуци, да знаят кои племена в коя страна и земя да се заселят”. Като разказва по-нататък за завоеванията на българите и посочва заселените от тях земи, Паисий всъщност узаконява чрез авторитета на „Генезис” (на български „Битие”) правото на своя народ върху земите, които обитава „по божие повеление”. Заставайки в началото на пътя на раждащата се българска нация, Паисий записва в нейните скрижали като първа и най-важна задача „строгата заповед” за вярност към своята земя и узаконеното самочувствие на правата на синовете й върху нея.

Идеята за своята земя, както и нейното естетическо усвояване от литературата се превръща след „История славянобългарска” в постоянен мотив и на поезията, и на прозата. Образът на родината с нейната трагична съдба, с нейните прекрасни пейзажи, с нейните простори „от върха на Дуная в Тесалия до края” (Добри Чинтулов) не само става централен в литературата ни. Съдбата на отечеството, неговото политическо обособяване се превръща в смисъл на живота на всеки патриот българин.

Паисий привлича в своето изложение още един епизод от библейската история - за първия цар и неговото „богопротивно” дело. Тук още веднъж прозвучава мотивът, появил се преди това в „Ползата от историята” - за божието наказание на „злите”, като книжовникът по-конкретно разкрива какво разбира под богопротивно и зло дело. Неврот не само е първият цар. Той е и първият „мъчител”, който „почнал да обръща среброто и златото в пари и грошове, да вдига войска и да създава война и грабеж на земята”. В делото, което той предприел, „безброй человеци загинали”. Но, както вече веднъж Паисий е казал в първото предисловие, Бог е този, „който управлява царствата на тоя свят - раздава ги, променя, пренася, и когато иска, погубва и пак възстановява”. Този мотив - за непостоянството на света - съвсем определено носи оптимистични послания за читателя, събужда неговата вяра, че и „българското царство ... не окончателно бе отхвърлено и забравено от бога”. А когато в края на „Историческо събрание ...” читателят е прочитал за „голямата скръб и жалост, и плач”, за онази „скръб върху скръб и жалост върху жалост”, които преживява поробеният български народ, в неговото съзнание вероятно се е пораждала асоциацията със съдбата на „първия цар и мъчител” и у него се е събуждала надеждата за края на страданието.

Паисий подчинява изложението на историческите събития на хронологически и на тематичен принцип. Това довежда до обособяването на два големи дяла - политическа и културна история. Отдавна учените се опитват да намерят отговор на въпроса, какво е подтикнало автора на „История славянобългарска” да усложни композиционно първия дял, като след хронологическото изложение на събитията до времето на Константин Шишман вмъква главата „За сръбските крале”, довършва разказа за „края на българското царство”, а след това в две отделни части представя „Заедно имената на българските ... царе, колкото се намират” и „Колко знаменити били българските ... царе”. Отговорът може би се крие в стремежа на Паисий не само да предложи на своите читатели знания за миналото, но и да им въздейства емоционално, да ги приобщи към тревогата си за настоящето и възхитата си от миналото. На тази задача например е подчинена стилистичната организация на текста, засилената диалогичност, патосът на възторга и покрусата, възклицанията и обръщенията, с които Паисий изпълва своето произведение - особеност, която привлича съвременниците му, подтиква ги да четат и преписват книгата. „Какъв език! Какъв чуден и дързовит език!” - ще пише след време Васил Друмев[8].

При вглеждането в качествата на текста, особено на второто предисловие, където най-ярко се проявява стилистът Паисий, без особени затруднения можем да открием, че нашият книжовник се е възползвал от възможностите на древния реторичен принцип за обособяване на въпрос - възражение - отговор или на теза - антитеза - синтеза и в рамките на един абзац (например: „Защо се срамуваш да се наречеш българин ...? - Или българите не са имали царство и държава? - Толкова години са царували и са били славни и прочути ...”), и на по-сложното равнище на цялото предисловие („Внимавайте вие ... които обичате ... своя род ... и желаете да разберете и знаете ...” - „Но някои не обичат да знаят за своя български род ...” - „... Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!”).

Това триделно разчленяване можем да открием и при композиционното решение на целия първи дял на Паисиевия труд. Вмъкнатата в изложението глава „За сръбските крале” е натоварена в структурата на цялото с функциите на възражението, което подпомага разкриването на допълнителните смисли във вече разгърнатата теза. В наблюдавания случай тя е свързана с показване на силата и славата на българското минало. Това вероятно подтиква Паисий да доведе разказа до Константин Шишман, а за залеза на българската държава да доразкаже по-късно. От друга страна, „възражението” „За сръбските крале” позволява на Паисий да се върне отново към илюстриране на тезата за славното минало, като повтори хронологията на българските владетели и във финала открои най-силните и знаменити между тях. Виждаме как и на микро- и на макроравнище текстът е композиционно подчинен на полемичната задача не само да разкаже, но и да докаже истината за българското минало. Макар да заявява в послеслова, че не е учил „нито граматика, нито светски науки”, всъщност Паисий разкрива чрез качествата на написаната от него книга един силно развит усет за силата на езика и за възможностите на организацията на фразата и на композицията на цялото.

Във втория дял на своята творба родоначалникът на възрожденската ни литература запознава читателите си с Кирил и Методий и други български светци като творци на средновековната култура и на приобщаването на българина към свръхцивилизационния модел на християнската религия.

Именно в главата „За славянските учители” Паисий най-цялостно формулира задачите, които стоят пред неговия народ. Обръщането към делото на Кирил и Методий неизбежно подтиква към паралел със съдбата на славянските народи. Като описва тази съдба, Паисий акцентира върху причините, поради които едни от тях са постигнали по-висок напредък, а други са „прости и бедни”. Тези условия са наличието на свое „царство и черковна свобода”, на училища и книгопечатане „на своя език”. Трагедията на народа си Паисий вижда в „агарянското робство и гръцката архиерейска власт”. За страданията от политическото безправие, за това, как още първият поробител — султан Мурад, „когато взел българската земя, избрал много народ, млади и красиви юноши, със сила ги грабел и събирал в Едрене, записвал ги еничери в турската войска и ги турчел насила”, за това, как и „в сегашно време окаяните пак нямат правда, нито съд”, книжовникът е разказал в края на „Историческото събрание за българския народ”. За духовните угнетители — „цариградските патриарси, (които) с турска помощ и насила завладели търновската патриаршия ... и не се грижат никак за българските училища и учение, но обръщат всичко на гръцки език” и „причиняват на българите голяма обида и насилие„ Паисий съобщава в края на главата „За славянските учители”. Така, макар че никъде открито не призовава своите читатели към отхвърляне на политическата зависимост, авторът на „История славянобългарска” ги кара да се почувстват горди, че са наследници на миналата българска слава и да пожелаят по-честити дни за родината си.

„История славянобългарска” не само бележи началото на възрожденската ни литература. Идеите, вложени в нея, лягат в основите на новата българска култура. Тя оформя стремленията на поколенията, които идват след Паисий[9], превръща се в нова митология при оформянето на националния ни характер. Тя показва на българина, че има славно минало, с което трябва да се гордее. Тя го научава, че най-висшата човешка добродетел е патриотизмът. По един или друг начин тя се вписва в съдбата и произведенията на възрожденските творци. Ето защо може само да ни поразява прозорливостта на Атонския монах, усетът му за законите на историческото движение, способността да открие и раздвижи онези страни в характера на българина, които ще определят бъдещето му.

[1] Налбантова, Ел. Заради Възраждането. Четиво за студенти и други изкушени. В. Търново, 2012.

[2] Славейков, П. Р. Спомен на четиредесетгодишната ми писателска деятелност.// Славейков, Петко Р. Съчинения в осем тома. Т. ІІІ. С., 1979, с. 147.

[3] Блъсков, Р. Ил. Автобиография.// Автобиографии. Ат. Иванов. Р. Ил. Блъсков. Ю. Ненов. С., 1979.

[4] Караджова Д. Котленският книжовен център през XVIII век. Пловдив, 1994.

[5] Списък на преписите може да се види в: Янев, С., Ел. Налбантова. Атлас на българската литература 1740-1878. Пловдив, 2012 (под печат).

[6] Павлович, Хр. Царственик или история болгарская. Будим, 1844.

[7] История славеноболгарская, собрана и нареждена Паисием иеромонахом. Стъкми за печат по първообраза Й. Иванов. София, 1914.

[8] Друмев, В. Животописание. Значение на животописите.// Друмев, В. Съчинения в два тома. Т. ІІ. С., 1968.

[9] Опит да се проблематизира мястото на „История славянобългарска” може да се види в: Трендафилов, Вл. Паисий не конструктор, а конструкт на Възраждането./ Култура, 1996, № 51-52, 20 декември 1996.