Ринат има син на име Едик, който отглежда сам. Майката на момчето починала преди няколко години и Едик дълго време живял сам в офицерските общежития и чакал баща си да се върне от
многобройните си войни и важни бойни мисии. Знам как да убия враг, без да издаде и един звук — казва: ми Ринат. Мога да се изкача тихо и ловко в планината и да превзема позиция. Отличен катерач и планинар съм. Разчитам планинските
пътеки по клонки и храсти и знам кой е минал по тях и къде
се крие. Усещам планините, казват, че това е талант, но не мога да си намеря жилище. Неспособен съм да постигна каквото и да било в цивилния живот.
Пред мен стои един нещастен професионален убиец, обучен от държавата. Като него има много. Правителството хвърля хората във войната, те живеят сред битки с години, след това се връщат и не знаят как да се справят с правилата на мирния живот. Пропиват се, присъединяват се към банди, стават поръчкови убийци и новите им господари им плащат много пари, за да очистят тези, които според тях
застрашават интересите на държавата. А държавата? Не дава и пукната пара. При Путин тя практически
спря да се интересува от офицерите, завърнали се от война.
Сякаш има интерес да захранва престъпните банди с възможно най голям брой професионално
обучени убийци.
Голямо предприятие без покровители в държавната администрация у нас не съществува. Всички тези извращения нямат нищо
общо с пазарните закони.
Путин се опитва да спечели подкрепата на
така наречените „бивши", Носталгията им по миналото е толкова които са заемали лидерски позиции при съветския режим.
силна, че идеологията, лежаща в основата на капитализма от вида
„Путин“, все повече започва
да напомня мисленето в СССР по време на периода на стагнация през последните години на Брежнев — краят на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век.

Най-известният чеченски казус е този със Салман Радуев — популярен партизански командир,
който извършва терористични нападения още от времето на Първата чеченска война. Тогава е начело на така наречената
Армия на генерал Дудаев. Радуев е заловен през 2001 г. Намира се в Пермска област и до
и осъден на доживотен затвор, след което умира при мистериозни обстоятелства в строго
охранявания затвор в Соликамск. Соликамск притежава лоша слава на " затворнически град".
него има солни мини. Той е място за изгнание още от
царски времена. Радуев е символ на борбата за освобождение
от Русия. Има много дела като неговото. Обикновено такива подсъдими се изслушват при закрити врати, за да се скрие
информация от обществото. Аргументите за това често са неясни. От време на време след огромни усилия и при пълна
секретност е възможно да получиш протоколи от дела обявявани за виновни, без да се губи много време
срещу чеченски партизани. Обвинените са в събиране и анализиране на доказателства.
В същото време никой
от първата категория обвинени във военни престъпления,
независимо дали са от федералните или от чеченските сили, не получава честен процес. След произнасянето на присъдата чеченските партизани са изпращани в отдалечени трудови колонии и затвори, където не изкарват дълго. Проучванията на
общественото мнение показват, че дори хората, които подкрепят
правителството и усилията на президента в Чечня, смятат, че от тях се отървават" по нареждане на властите. Почти никой в Русия не вярва в справедливостта на руската съдебна система. Почти всички смятат, че тя е подчинена на изпълнителната власт.

Вторият тип военнопрестъпници са хора, озовали се в неподходящо време на неподходящо място, пометени от историческите стихии, които не са участвали във военни действия, но са имали
нещастието да са чеченци, когато е трябвало някой да бъде осъден.
Типичен пример за това е
Ислам Хасуханов. Неговият случай напомня много на сталинските
чистки, чийто връх е
през 1937 г. Признанията се изтръгват с побой, използват се мъчения и психотропни вещества,
за да се пречупи волята на обвиняемите. През това
са преминали мнозинството чеченци, специални служби, които вилнеят
озовали се килиите за изтезания не само на ФСБ но и на всички
из Чечня. Обвинените са измъчвани от поддръжниците
на Ахмат Хаджи Кадиров, който до момента на убийството му е начело
на проруското марионетно чеченско правителство, от
служителите на военните комендантства, в подземията на поделенията на територията на страната, в изолирани
килии в полицейски участъци.
Всичко това се координира и управлява от ФСБ. Това са хората на Путин, те се радват на неговата подкрепа и провеждат
политиката му.

Какво се случва с човек, след като
го приберат от ФСБ? Не ЧК от 1937 г., не ЧК на Солженицин и Гулаг, а съвременна ЧК, финансирана от днешните данъкоплатци? Никой не разполага с неоспорими факти, но всички се плашат както някога.
и точно както при съветския режим, рядко се промъква информация.
Един от тези редки примери е случаят с Ислам Хасуханов.
Според досието на криминално дело N°56/17 Ислам Хасуханов
е арестуван на 27 април 2002 г. на улица „Маяковски" в Шали и е обвинен по член 222 от Наказателния
кодекс на Руската федерация в "притежание и носене на огнестрелно оръжие". Естествено е
да очакваме да има някакви доказателства за
наличието на това оръжие Всъщност призори в дома на роднини на Хасуханов, при които
той живеел заедно със семейството си, нахлуват маскирани въоръжени мъже. Повеждат го в неизвестна
посока, без дори да си направят труда да му подхвърлят оръжие.
Той самият
не е притежавал собствено.
Специалните федерални отряди, издирващи международни терористи" в Чечня, винаги са сигнал от информатор и не въоръжени формирования, чиято съдба
били убедени, че всичко може да им се размине. Този път действали по
се съмнявали, че задържат един от лидерите на незаконните
е предопределена. Тъй като нямало да оживее, не били регистрирани нито пистолет, нито пушка като материални улики.

Трите условия за успех в големия бизнес бяха и все още си
остават една от най-интересните особености на
руската икономика. Първото е, че успехът идва при
тези, които първи успеят да си вземат парче от държавната баница т.е. да се разпореждат с държавната
собственост като с частна. Затова огромната част от
едрите капиталисти в Русия са бивша комунистическа номенклатура,
функционери на комсомола
или партията.
Второто условие е след като заграбиш държавна собственост, да останеш близо до властта което означава, че даваш подкупи, или „храниш“ редовно чиновниците. Това ще гарантира просперитета на предприятието ти. я подкупиш)."
Третото условие е да се сближиш с правораздавателната система (т.е. да
я подкупиш).

На моята разходка из Вилючинск" присъстваше и най-важният
човек в региона – вицеадмиралът на Камчатка (Русия) и командир
на група „Североизток“ Валерий Дорогин. Скоро след това Дорогин щеше да приключи с военната си кариера и да стане депутат в
Държавната Дума. Офицерите говорят откровено дори в негово присъствие и не се притесняват от високия му чин. Не усещам
да оказва йерархичен натиск или да издига бариерите на поста си, както обикновено се
случва в армейска обстановка, До голяма степен това е така, защото Дорогин също е част от Рибачие. Офицерите и техният командир не могат да
скрият нищо един от друг. Дорогин служи тук, в това затворено флотско градче, от почти двайсет години.
Дълго време също като Дикий е командвал ядрена подводница. Сега по-големият му син Денис Дорогин също служи в Рибачие. Както всички
останали вицеадмиралът ходи сутрин пеша до кея. И като тях вижда разпада. И той няма никакви
други средства за прехрана и чака някой Подобно формирование е съществувало преди революцията От 1917 г. и после
приятел да го покани на гости, за да си отиде". Групата „Североизток", към която принадлежи Камчатка
заедно с Чукотка и Магаданска област, е съставена пак благодарение на строгите икономии.
при управлението на болшевиките чак до 30-те години на
миналия век.

- Анна Политковская - „Русия на Путин."

ИСТИНАТА ЗА АННА ПОЛИТКОВСКАЯ

Напоследък в най-различни  казионни „протести“ се включва някаква Асоциация на свободното слово „Анна Политковская“. Някой от вас интересувал ли се е от биографията на покойната патронка на тази алена дружинка? Как така, ще рекат някои, тя беше американска гражданка. И какво от това? Даже още по-лошо. Или фактът, че често гостувала на съветския юдейски комунистически олигарх Борис Березовски също е нещо, с което би трябвало да се гордее?
Истината е, че тези ченгета развяват като свое знаме покойната Анна Политковска, паднала жертва на вътрешнопартийните разпри в КПСС и СССР, понастоящем... Русия. Ето какво се знае за това същество:
„Анна Степановна Политковска е родена през 1958 г. В Ню Йорк, в семейството на високопоставени съветски дипломати. По някои сведения главата на семейството е работил по разузнавателна линия под дипломатическо прикритие. Днес неизвестно защо това се смята за компромат...
След края на дипломатическата му мисия семейството на Анна Степанова се настанило в Москва. Разбира се, всички пътища били отворени пред момичето от номенклатурно семейство. Тя постъпва в свръхпрестижния по онова време журналистически факултет на Московския държавен университет, който през 1980 г. завършва.
През 1978 година Анна се омъжва за Александър Политковски, станал известен като водещ на предаването „Взгляд“. По-късно, макар не задълго, нейният избраник се прослави като народен депутат...
От 1982 г. Анна работи в най-големия съветски вестник „Известия“...
Трябва да отбележим още, че журналистът със съветска закалка бе смятан не само за „пишещ човек“, но и за обществен деец. Съвсем конкретни решения биваха предприемани по материали от журналистическите разследвания, а вестникарите имаха право да задават въпроси на началниците и се ползваха от него – вярно, в известни граници. В пристъп на вредна сантименталност един съветски писател нарече журналистите „съвестта на една безсъвестна власт“. От тях не очакваха „факти“, а „справедливост“. Политковска беше готова да раздава такава справедливост – толкова, колкото хартията можеше да понесе и цензурата бе в състояние да допусне.
Наистина още тогава можеше да се забележи, че младата журналистка не само не си прави труда да проверява фактите, но страда от онова, което се нарича „предоверяване на източника“.
Трудно е да се каже кога Анна Политковска е оформила своите убеждения. Най-вероятно тяхната основа – яростната омраза към „тази страна“ – тя е усвоила от своите родители: не е тайна, че в онези времена главните „дисиденти“ бяха функционерите, обгрижвани от съветската власт, особено пътуващите зад граница, опитали сладкия живот в чужбина...
Обаче през 1991 г. тя поиска и получи американско гражданство. Основанието за това – родила се е на територията на тази страна. Историята е мътна: на практика, по законите на САЩ онзи, който се е родил там, автоматично получава гражданство, но това правило не важи за семействата на дипломатическите работници... Така или иначе Политковска иска да стане гражданка на най-старата демокрация в света и става такава. Двойното гражданство облекчава живота й и нейното придвижване по света.
През 1994 г. Политковска получава работа като наблюдателка в „Общ вестник“ – образцово демократично издание. Егор Яковлев обожава младата журналистка и с всичко подпомага нейната кариера. Тя бързо става началничка на отдел „Извънредни произшествия“.“
Кой е Егор Яковлев? Досещате се, че е евреин, дърт номенклатурен кадър. Учил е в Колумбийския университет в Ню Йорк заедно с прословутия офицер от КГБ Олег Калугин.
Преди време бе публикувана снимка, направена през петдесетте години в Колумбийския университет в Ню Йорк. На нея са увековечени заедно бъдещият генерал от КГБ и днешен „западен демократ” Олег Калугин и също бъдещият член на Политбюро на ЦК на КПСС, масонът Александър Николевич Яковлев, в компанията на щатни сътрудници на ЦРУ. Нищо чудно, ръководствата на двете страни и на техните тайни служби почти винаги са действали в синхрон.
От 1956 г. Яковлев работи в централните съветски вестници. С какво доверие на КПСС и КГБ се е ползвал, личи от факта, че по време на Пражката пролет от 1968 г. е бил кореспондент на в. „Известия” в Прага. „През 1986 г. Яковлев става заместник-председател на Агенцията по печата „Новости“ (АПН) главен редактор на вестник „Московские новости“. През есента на 1990 г. [с помощта на приятеля си Михаил Горбачов] успява да постигне независимостта на вестника от АПН. През годините на преустройството, започнато от Михаил Горбачов, той става едно от водещите либерал-демократични издания. През 1991-1992 г. Яковлев заема поста председател на Всесъюзната телерадиокомпания (ВТРК), която по време на неговата работа е преименувана на Руска теле- и радиоразпръсквателна компания „Останкино“.“

- https://diagnosa.net/